Козлодуйски бряг и обратно

Козлодуйски бряг и обратно

Friday, May 2, 2014

Второмайско утро, светло и свежо. Настроението е приповдигнато, все пак вчера в бил ден на труда и всички са си почивали.

Подсвирквайки под сутрешния си душ, вече напомпан с кафе, чувам през открехнатата врата на банята Бобо да търчи из цялата къща и да пее с пълен глас ".. но кога се там съзира Козлодуйски бряг, ДУМ...", като на ДУМ задължително има скок трупешката. На ламинат кънти доста, да знаете. Аз, свеж като репичка, някак на шега му викам - искаш ли да се качим на колата и да те заведа да го видиш тоз Козлодуйски бряг и кораба Радецки? Той каза да, майка му въздъхна, та приготвихме по една тениска за преобличане - и газ. Питам го - на отиване по магистралата и на връщане по малките улички, нали? Той вика - нее, и на отиване и на връщане по малките улички. Та - Петрохан, Берковица, Монтана, Вълчедръм, Козлодуй. На връщане през Бяла Слатина, Кнежа, Червен бряг, Луковит и Ябланица. 10 часа. Бобо е герой!

Пътя през Петрохан е несправедливо обвиняван, че е лош и незнам си какъв си. Път като път, без драми. Няма и особено движение.

Но пък е живописно и красиво.

В ниските части пролетта цъфти с пълна сила.

А селцата се гушат срамежливо край пътя.

Слизаме от прохода и се насочваме към Монтана.

Дори градовете с бетонни грозотии изглеждат добре в ярки синьо и зелено.

А дунавската равнина прави небето огромно.

Църквата във Вълчедръм. Според уикипедия тя е копие на Ал. Невски в София. Умалена. Впечатлява, всъщност. За това малко градче е непропрционално голяма ... цялата във врачански камък. Красиво, не пропускайте.

Край пътя се редят ярките петна на нивите.

И красивите сенки на дърветата.

Направо wallpapers.

А там, отсреща, е Румънско.

На Козлодуй. От 20 коли, 10 трябва да са паркирани точно пред Радецки. Не може горе, на паркинга. Предполагам, че ако имаше лесно и на самия кораб щяха да паркират. Все пак - да се ходи е трудно...

Но пък Бобо е доволен!

И горд от историята.

Време е за обратния път.

Но за начало тръгваме още на изток.

Те самите полета казват "ела ме виж, мини покрай мен".

Добре де, спирам с патоса. Щото и небето нещо се намръщи.

Май ще вали.

И то точно в посоката, в която се движим.

Това си буря, няма спор.

А пътя се извива ту в страни от нея - ту диретно срещу нея.

Скакалците на АЕЦ-а - така кръстих тия джаджи.

А тази снимка много си я харесвам, само да кажа...

Хм, дали не поразминава малко бурята? Може би ще я заобиколим някак?

От ляво ще остане? Те овцете се събират, ама може би все пак...?

Или пък не?

Не...

Хвана ни в Червен бряг. Потопи града. Спрях да чакам на един площад, пред нас и зад нас от наклонените улици се лееха реки. Ама буквално. Главния път през града - непроходим. Трябваше по малките улички да се измъкнем. Бе, беше си доста страшно, особено с малко дете в колата... Бррр...

За сметка на това Бобо през цялото време повтаряше "Какво стана тука бре, тати?", с интонация на герой от Скуби Ду. Явно се забавляваше. Викам - хареса ли ти? Той вика - да, защото никога не съм преживявал подобно нещо. Е... за всичко си има първи път.

От Червен бряг към Луковит явно вече се беше изваляло, само рекичките, образували се в канавките показваха какво е било.

Но почваше да се прояснява.

Сори на всички обидени от песвдо-HDR изгледа :)

По магистралата вече не беше толкоз интересно.

И София.

Която се опита да ни посрещне заслепяващо.

Крайната сметка - маса преживявания, тон приключения, квинтилион впечатления и приятно изкарване.

Search